Научете се да плачете!

Като гледате по новините колко гладни деца има по света, как земетресения почти всяка седмица разклащат и поглъщат цели села, а хиляди живи хора потъват в разлюлялата се земя, просто няма как да не поплачете, ако имате сърце.

Накрая на новините ще ви е по- леко да се борите с ежедневните си неволи, особено като чукнете няколко пъти на дърво ("Да пази господ!"), а после и на главата си за по-сигурно. Между другото, явно внушението, че сме дървени глави, вече е генетично имплантирано в кода ни, защото и по-младите българи се блъскат по главите. И чукат ли, чукат...

Чувам зловещи съобщения...

Макар че, ще кажете, едно е да гледаш тези трагедии по телевизията, друго е да мислиш как да си платиш парното, без да го спираш в детската стая, където децата си пишат домашните - ако изобщо ги пишат.

Често говоря по телефона с моите приятели. Същите са, които оставих преди 22 години в България. Бяха все хора, които се опитваха да помръднат някой камък, та белким се катурне цялата бетонна конструкция от развит социализъм, преход към комунизма и недочакания комунизъм. Хора можещи, които използваха главите си по предназначение, а не само като закачалки за шапки, каквито така или иначе се намираха в изобилие. Какви зловещи съобщения обаче чувам...

Известен режисьор, някогашен дисидент и жертва на държавната машинария, ми разказва как си изключил изцяло парното, но си купил топли чорапи. Стационарния телефон също изключил, че то кой ли го търси още, че то всеки е забравил всичко, за да му е по-лесно в новото време да прави кариера... Е , не всеки, ето, аз не съм забравила, но може би защото паметта ми свършва до 1988 година. Кой знае, може би просто, защото редовно се вбесявам от масовата амнезия, така характерна за България.

А електромерът се върти ли, върти...

Той, моят приятел-режисьор, живее спартански, изглежда много добре, съхранил се е чрез плуване в морето и здрава храна. Главата и всичко, което е имал в нея, са непокътнати, въпреки опитите да му изсмучат част от убежденията, а той е доволен, че е останал верен на морала си. Ляга си вечер в студените чаршафи и се топли от сънищата си: малко от напрегнатото минало и малко от чаканото прекалено дълго светло бъдеще. А годините си текат като променлив ток, електромерът се върти ли, върти, макар че всъщност токът ни е спрян заради неплатена сметка.

Говоря по телефона и с друг приятел, художник, много награди има, харесват го, ама пари няма. Опитва се с хумор да ми опише деня си. Сутринта рано измел пред блока боклуците, изхвърлени от горните етажи, после успял да убеди инкасатора да не му спира тока и отишъл доволен до магазина, където на вересия му дали хляб. Отдъхнал си, че ще нахрани семейството си и ще запуши устата на недоволната си жена, която още не приема промененото положение на художниците в обществото.

А сега, казва ми, вечер сядам пред статива, че напрежението трябва да се изсипе на палитрата. Терапията с изкуство се прилага успешно и в психиатрията. Може и с музика да отпускат тези, които не издържат на напрежението. Плетенето също помага много, защото мозъкът е зает с цветове, тонове и плетки - и изключва.

Плетете и пейте!

Затова моля да се въведе вечерен час, в който задължително трябва да се плете шал за ближния - да го стоплим. Да се нарисува картина в ярки, жизнерадостни тонове или да се пее колкото ти глас държи, пък съседите ще те разберат. Нали и те сигурно току-що са изплели по един шал. След като свърши вечерният терапевтичен час, си пуснете телевизора, изгледайте някой любовен сериал, ако можете и лук да режете през това време, за да си поплачете откровено за всичко, случило се през деня - и ще бъдете спасени.

Поплачете си и после се огледайте в огледалото - очите блестят, преглъщате свободно и доволни си казвате: "Че какво толкова, важното е, че сме живи". В този ред на мисли: да сме живи и здрави - изречение, което придоби реален смисъл. Да си поплачем още малко, но заедно! От мен са кърпичките.

Автор: Шоши Карталева, Редактор: Александър Андреев