Щастието в нещастливи времена

Нормалното понякога просто не се удава на някои хора. Никой не знае това по-добре от Вилхелм Генацино. Като ученик на времето го изхвърлят от гимназията, защото вместо да си пише домашните, предпочита да пише за местния вестник. За какво му е да учи, след като и така може да печели пари? Само че при подобно ускорено развитие и претрупаност с делови ангажименти човек в някакъв момент все пак пропуска нещо. Точно затова Вилхелм Генацино прави внезапен завой – наваксва матурата и на 40 години се втурва да следва германистика, социология и философия.

Философ, при това някак нескроен за нормалния живот, е и разказвачът в последния му роман “Щастието в нещастливи времена”. Повечето герои на Генацино са такива – чудаци, заплеси, фантазьори, неудачници в делника; леко отчуждени от себе си и от другите, често измъчвани от чувство за вина, от меланхолия и необяснимо неудобство. Варлих – така се казва героят – е същевременно малко по-различен. Другите са все дребни чиновници, той е интелектуалец, доктор по философия, защитил е дисертация върху Хайдегер. За беда, пазарът на работната сила не знае милост, особено пък към философите. Нищо чудно, че когато Варлих се кандидатира за работа в една обществена пералня, шефът го оценява като

“безнадеждно свръхквалифициран”

Но все пак го назначава и животът на Варлих сякаш потръгва нормално. Известна материална сигурност, достатъчна за тристайно жилище и даже за прищевките на любимата Траудел.

Освен героят, и новият роман на Вилхелм Генацино е по-различен от предишните: от самото начало поставя читателя в напрегнато очакване, почти като в някоя кримка. Престъпление, вярно, не се случва, но още от първата страница е ясно, че предстои да се случи нещо особено, нещо невероятно. Невероятното, оказва се, е свързано с един прастар човешки копнеж –

копнежът по щастие

Човек не среща щастието просто така, на улицата. Точно затова и търсенето на щастие е толкова трудно, за него трябва известен талант; за да намериш къде изобщо се крие щастието, е нужна дарба, казва писателят.

Трудността на щастието е голямата тема на Вилхелм Генацино. Самият той е уважаван и търсен автор, носител на авторитетни литературни награди – но достатъчни ли са признанието и успехът, за да бъде човек щастлив? Щастието не е равнозначно на успеха, смята писателят. То е по-скоро способността да намериш себе си, да живееш своя живот. И тъкмо това представлява най-голямата трудност за героя на новия му роман.

От една страна, той е високо образован човек, само че от друга страна, е по професия философ, а в днешното общество от тази професия вече никой сякаш не се интересува, тя е, така да се каже, безполезна. Точно по тази причина той търси нещо друго, работи в пералня и става дори неин управител. Но и това му създава трудности, защото непрекъснато трябва да се нагажда към новото си професионално битие, непрекъснато си мисли, че е заседнал в живот, който всъщност не е неговият живот.

На пръв поглед всичко е наред – Варлих има работа, получава не лоши пари, колегите му са що-годе разбрани, пък и в личния си живот няма от какво да се оплаче. Само че уж уреденият делник внезапно излиза от релсите. Поводът е като че ли дребен: приятелката Траудел настоява за женитба, иска да си имат дете. Смут разтърсва душата на Варлих. Нормалният живот изведнъж става чужд и невъзможен.

Страх и меланхолия

С лекота и хумор Генацино описва растящата меланхолия на героя. Битието на управител в пералня все повече се превръща в бреме, отношенията с приятелката – във все по-непреодолима тежест. Наблюденията и случките от делника започват да се редуват с плашещи психически състояния, за които разказвачът от първо лице Варлих казва:

Трябва да внимавам, към мен се приближава някаква лудост, която е по-истинска от всичко останало.

Странни и плашещи видения започват да спохождат героя – видения, които преди е възприемал просто като причудливи, дори комични, изведнъж изпълват душата му със страх. Звукът на чупещо се стъкло го кара с ужас да си помисли, че в непоносимото си отчаяние едва ли не е захвърлил срещу стената целия свят и светът се разбива в нея на парчета. От нормалния живот не остава в крайна сметка нито следа. Варлих загубва работата си и много скоро след това се озовава в клиника за психично болни. Криволиците в живота на героя писателят коментира така:

Не мисля, че той е много побъркан човек. По-скоро е, тъй да се каже, нормално побъркан – в моите очи. При него е налице тази психологическа нагласа, че всичко може някак си да се нареди добре, да се нагоди по някакъв начин. Само ако нещата един ден не се развият зле, което именно се случва с него.

Почти безстрастно Генацино описва живота на чувствата, копнежа на героя си по “по-мек живот” в суровата джунгла на живота. Изпаднал в ужасно затруднение, Варлих отстранено наблюдава света, който го заобикаля, наблюдава банални делнични неща и води безкрайни разговори със себе си; погледът му случайно попада на няколко крилати мравки, пълзящи в нозете му. Имат криле, а не могат да летят, отбелязва той, може би крилата им са прекалено големи и прекалено тежки за малките им тела. Крилата същества, които не могат да летят – това е всъщност потискаща гледка. Но Варлих мисли другояче:

Тази гледка успява да успокои душата ми. Виж тези дребни същества, казвам си, те влачат със себе си ненужните си крила и изобщо не се оплакват.

Метод за облекчаване на живота

Подобен стоицизъм не съответства всъщност на идеала на героя – нали е уж търсач на щастието. И точно затова страда от живота си, който някак неизбежно се проваля, а дваж повече страда от това, че другите не забелязват неговото страдание. Варлих се чувства самотен и неразбран. Търсейки истинското призвание, което би осмислило битието му, изнамира чудноватата идея да създаде “школа за облекчаване на живота” и си представя как ще изнася лекции по своя уникален предмет: “постигане на щастието в нещастливи обстоятелства”. Разработва и метод, чийто основен принцип гласи: “създай сам невероятното, иначе няма да го срещнеш в света”.

Учението на героя би изглеждало доста наивно, ако не беше иронията, с която Вилхелм Генацино описва неговото търсачество, ведно с философските му съждения. И както винаги при този писател, дребните наблюдения върху уж баналното и делничното, точно намереният детайл, деликатното внушение превръщат книгата в естетическо преживяване, в литература от добра, ако не непременно най-висока класа. “Щастието в нещастливи времена” остава под равнището на някои от най-добрите романи на Вилхелм Генацино, от “Умерена меланхолия” /2007/, например. Но пък и не оставя съмнение в автентичността на почерка. Трагичното и комичното, абсурдното и гротескното, прозаичното и поетичното са примесени в точна мяра. Една умело построена и умна книга, която без да смекчава трагиката и сериозността на живота, ги представя във ведро-шеговита форма.

Wilhelm Genazino: Das Glück in glücksfernen Zeiten,

Carl Hanser Verl., München 2009, 158 S.