Как Турция се оказа "излишна"

“Турският народ няма да забрави и няма да прости изявленията на германския президент Гаук”. Или: “С декларацията си австрийският парламент нанася трайни вреди на турско-австрийското приятелство”. Протестите на Анкара, отправени към Виена, Брюксел, Берлин, Ватикана и дори Москва, много си приличаха: във всички тях се казваше, че съответните правителства и техните представители са се осмелили да назоват “геноцид” избиването на арменците в Османската империя през 1915 – 1917г.

“Нито папата като религиозна фигура, нито Европейският парламент, който междувременно се е превърнал едва ли не в рупор на растящия расизъм в Европа, са в правото си да произнасят подобни високомерни присъди. Никому няма да позволим да се отнася към нас с подобна арогантност”, гневно заяви турският премиер Ахмет Давутоглу.

Връзките със Запада са “пред скъсване”, обобщи на следващия ден критично настроеният към турското правителство журналист Серкан Демирташ. Турция изпада, според него, във все по-голяма изолация. И действително: реакциите на турското правителство по въпроса за геноцида над арменците ясно откроиха онова, което в Анкара отдавна не е тайна за никого: а именно, че по-малко от шест седмици преди парламентарните избори от големите предишни обещания на турската външна политика не е останало почти нищо.

Самота по собствен избор?

“Така наречената политика на нула проблеми със съседите се е превърнала в политика на проблеми с всички съседи. Ужасно е”, констатира в анкета читател на консервативния вестник “Заман”. “За връзки вече изобщо не може да става и дума. Навсякъде само конфликти. Всичко върви на зле. Съвсем се изолирахме”, отбелязва друг читател.

Турското правителство уверява избирателите си, че било предпочело “ценната самота” по собствен избор. Само че външнополитическата изолация се възприема в последно време много повече като безпомощност, смята известният политолог Соли Йозел от Истанбул. “До към 2011 г. Турция не се изолираше, нашето мнение се приемаше насериозно и все още имаше известен ефект. Днес от това няма и следа”, смята Йозел.

Поглед към картата на света, окачена на стената в бюрото му, е достатъчен, за да разберем защо стига до този извод. Отношенията на Турция с Брюксел? – По-скоро замразени. Почти никой не говори напоследък за скорошно присъединяване на Турция към ЕС. В Кавказкия регион единственият й останал съюзник е Азербайджан. А и мъжкото приятелство между Путин и Ердоган – преди тъй често демонстрирано – доста позатихна, откакто Москва показа, че станат ли нещата сериозни, чувствата на турците са й всъщност безразлични.

В Арабския свят, където допреди години й предричаха водеща политическа и културна роля, Турция е станала междувременно нежелан гост. В Египет и Израел тя няма вече дори дипломатически представителства. “Главният проблем са процесите в самата страна”, обяснява тази загуба на имидж политологът Йозел.

В чужбина Турция все повече се възприема като страна, в която правната система се разпада и в която се налагат тоталитарни тенденции. Страната, която до неотдавна минаваше за образец на мюсюлманска и въпреки това демократична страна, в последно време все повече се отдалечава от този си образ. Без въпросното преимущество, Турция няма какво повече да предложи, освен изгодното си геостратегическо положение. Дори този коз обаче изглежда проигран. Доскоро никой не допускаше, че в ядрения конфликт между Иран и Запада може да бъде постигнато спрозумение. Изведнъж обаче то се оказва възможно – и то без тъй важния доскоро посредник Анкара.

Турция се нуждае от нова външна политика, убеден е политологът Йозел. И САЩ биха могли някой ден да заявят, че масовите убийства над арменците между 1915 и 1917 г. са били геноцид. И какво друго би могла тогава да направи Турция, освен най-после да промени позицията си? Кой би останал стратегическият й партньор в един определящ себе си по новому свят? Турция ще трябва да направи своя действителен избор, заключава Йозел.