България на трите кризи

Седмицата, която по църковния календар е наречена Светла седмица, вероятно би трябвало да мине под знака на откритата в парижкия Лувър изложба "Епопея на тракийските царе - археологически открития в България". Вероятно би трябвало да се зарадваме и отвъд официалните фанфари, защото все пак това е истински успех за страната ни.

Прав е и премиерът Борисов, когато казва, че “България е страна на три култури”. Или пък само донякъде, само в минало време, подобно на националистичното думкане в гърдите “България на три морета”. Но как се съотнасяме ние днес към трите култури и трите морета, преработили ли сме историята и историческите си митове и истини, така че те да стоят зад гърба ни, да ни окуражават разумно, когато съграждаме настоящето си? Вписали ли сме ги като стабилна основа и вътрешно човешко озарение в съвременността си, в протяжността на общностното си развитие? Съмнявам се, пък и не само аз.

Голямото оварваряване

Огледам ли се наоколо, не очаквам да видя нито трите морета, нито трите култури, но поне някакви признаци, че ги ценим и пазим в същността си, защото сме частици от една по-голяма цивилизационна цялост, нейни проявления и продължения. Засега откривам обаче тъкмо обратното: поне три разрастващи се кризи, които буквално пораждат и провокират деструктивните процеси и в държавата, и в хората. Към днешна дата България е страна на трите кризи – ценностна, институционална и социална. Първата ни въвлича в несвършващата война срещу самите себе си, която се води главно по пътищата и взема повече жертви, отколкото бихме могли и искаме да си представим.

Човешкият живот престана да е от значение, от значение е само да развържеш бесовете си, да натискаш педала на газта, да минаваш през правила и закони, вероятно защото, опакован в ламарините, се преживяваш като някой си, идентифицираш се със силата и успеха, ставаш важен в собствените си очи за няколко преброени мига. Катастрофите и прегазването на хора, превърнали се в повсеместно събитие, подсказват страшното оварваряване сред българите, прекрачването на предела, че и оттатък, във всекидневния насилнически хаос на живота тук и сега, от който не се вижда нито изход, нито спасение.

Като прибавим и криминално-некрофилското було, с което всекидневно ни замятат повечето медии, и епидермалната глупост на повечето шоу програми, в които масово са се самовъвлекли българите, то и помен от една култура не остава в настоящето, помен от едно море дори, освен бетонираното от беззаконие и алчност.

Защо сме такива?

Как се намесват институциите и не удвояват ли ценностната криза? Да, най-вече чрез трайно изграденото усещане за несправедливост. Тук не говоря само за съдебната система, а за системите, които би трябвало да са символни за държавността изобщо, да съставляват имунната й система – можем ли да разчитаме на тях, припознаваме ли ги другояче освен като изкорубени отвътре, припознаваме ли себе си в тях и по какъв начин? Трудни въпроси, чиито отговори са в конкретната дребна и тягостна престъпност, метастазно пропълзяла до всяко населено място в България, разплискващата се почти безпричинно агресия, дори и сред децата, чиновническото бездушие и немилостивост и разтворената социална ножица, която сякаш вече е отрязала перспективите за нормалност, почтено съществуване благодарение на почтения труд и личностно развитие на голяма част от българите.