Портрет на писателя като застаряващ мъж

Неведнъж се беше оплаквал, че от войната насам моливите вече не са същите. Това гениално просто изречение придобива невероятно дълбок смисъл в романа на Валтер Капахер, озаглавен “Дворецът на мухите”. Лицето, което се оплаква от моливите, е писателят Х., отбил се инкогнито в Гранд-хотела на курортен градец. Персоналът е дискретен, но за никого от гостите не е тайна, че мълчаливият, изискан господин на средна възраст е прочутият Хуго фон Хофманстал.

Въпросният Гранд-хотел отдавна вече не съществува; в началото на миналия век се е издигал в тогава още известния курорт Бад Фуш, разположен в планинските околности на Залцбург. Не се знае дали днешните жители на Бад Фуш са чували за зимната градина на хотела, присмехулно наричана Fliegenpalast, Дворец на мухите. Исторически доказан, затова пък, е фактът, че през август 1924 г. в Гранд-хотела за десетина дни отсяда Хуго фон Хофманстал. Навършил 50-та си година, писателят е с разклатено здраве, изживява тежка житейска и творческа криза.

Биографите не са успяли детайлно да документират краткото пребиваване. За щастие. Иначе празнината едва ли щеше да е запълнена с тъй деликатно въображение, тънък усет за фактите, атмосферата и стила на живот, с тъй виртуозно слово и дискретна вещина. Валтер Капахер е написал исторически роман за поета, драматурга, либретиста и създателя на виенския модернизъм Хуго фон Хофманстал /1874 – 1929/. Само че историческият пълнеж и сривовете на епохата играят в този роман второстепенна роля. На преден план е поставена личната, вътрешна катастрофа.

Живот в спомена

Точно както в изречението с моливите, най-важното в книгата за десетте дни от живота на Х. е скрито зад наглед невзрачна простота. Битието му в Бад Фуш е сякаш безпроблемно. При лошо време остава в хотела и се опитва да пише. Ако барометърът сочи добро време, се разхожда в местността, която помни от щастливата си младост, когато вдъхновението го осенява едва ли не на всяка крачка и се излива в лириката, направила го някога тъй известен. Сега от разходките си се връща само със събраните камъни и поставил ги на масата в хотелската стая, си мисли: Отдавна трябваше да зная, всъщност, че най-красивите фигури върху мокрия камък изчезват, още докато той изсъхва. Писането, приятелствата, предишните надежди, дори удивлението от толкова познатия му пейзаж – всичко пресъхва. Иззад благородното външно спокойствие надзъртат несигурност, болезнена ранимост, страх. Страхът е постоянният спътник на Х., както загатва още мотото на романа, заимствано от Т.С. Елиът: Ще ти покажа страха в шепа пясък.

Случайните срещи с непознати отприщват за момент литературни хрумвания и после хрумванията са удавени в самоанализи и съмнения. Между фрагментите, които с усилие нахвърля, Х. е като парализиран. Всяка пътека, по която се движи, всяка случайна дума и стъпка го връщат към миналото. Имена и лица на известни хора, с които е общувал, се нижат в паметта му – задържат се за миг и после изчезват. Отлитат като неканените крилати пришълци в остъклената зимна градина, върху които погледът му понякога се спира, за да го върне отново към спомена.

Фрагменти и реминисценции

Нищо особено – като че ли – не се случва в тази на пръв поглед недраматична книга. Само здравословното състояние на Х. – няколко припадъци вследствие на смущения в кръвообръщението, почти неизбежни за възрастта, - внася известен смут в иначе уж нормалния делник. Но тъкмо вирулентното напрежение между външна безсъбитийност и вътрешно безпокойство съставя удивителната художествена и интелектуална дълбочина на романа. Валтер Капахер се придържа към най-важните биографични факти; чрез многобройните откъслечни реминсценции на своя герой успява дори да очертае в общи линии панорамата на живота му. Само че това, което го интересува най-вече, е не толкова лицето Хуго фон Хофманстал, колкото самосъзнанието на един застаряващ писател, започнал все повече да се съмнява в силите си, скован от страх, че въображението, вдъхновението, лекотата, с която преди е писал, са го напуснали. Интересуват го странното стесняване и застиване на духовното пространство за човека, който не може да надмогне разрухата на “света от вчера” – света, свързан със собствената му ценностна система, с блясъка и славата на младия му живот.

Не бях ли си създал име, без наистина да проумявам как стана това? Има моменти, в които ясно разбираш, че вече нищо няма да е такова, каквото е било преди...

Светът от вчера

Предпазливо Валтер Капахер сондира света на Хофманстал. И съумява да постигне нещо по принцип трудно постижимо: съумява да съчетае максимална вярност към документалния факт с фикционален оглед на вътрешното състояние. Романът улавя, иначе казано, неуловимото – изплъзващия се, сложно нюансиран мисловно-психически свят на един човек, който усеща, че времето го подминава, и започва да живее почти изцяло в миналото. Авторът не поставя диагнози, не дава оценка за своя герой – просто описва действията, настроенията, веригата от спомени, мислите, навиците му, въображаемите и реалните му разговори с лица; не пропуска склонността му да пише писма, нито пък факта, че забележителен дял от наследството на Хофманстал са неговите фиктивни писма, между които тези на “Завърналия се” и знаменитото “Писмо на лорд Чандос до Френсис Бейкън”. Виртуозността, с която от едва доловима, леко иронична дистанция са имитирани стила на Хофманстал и естетизма на fin de siecle, тънкото чувство за детайла и атмосферата съставят част от дискретния чар на тази книга.

Не е нужно човек да е непременно познавач на Хофманстал, за да се почувства привлечен от нея. Трудно ми е да приема аргумента, че многобройните исторически реалии и имена – от Рилке, Алтенберг, Георге, Щницлер до Алма Малер или Рудолф Борхарт – са препъни-камък за възприятието на несведущия в епохата. “Дворецът на мухите” докосва и без специални познания “кой кой е”. Това е далеч не само исторически роман за писателя Хуго фон Хофманстал. Това е една превъзходно написана, ненатрапчива и дълбоко човешка история – за лутаниците, съмненията, кризата, неумолимия залез на един живот, колкото неповторим, толкова и ограничен от рамките, в които го поставят възрастта и времето.

Меланхолна поезия

С прочита на този живот Капахер предоставя, във всеки случай, не само възможности за различни интерпретации на неговия герой. Напук на историческата дистанция, той успява да въвлече читателя във вътрешния свят на един човек, който е останал тъй безнадеждно далеч от света и от себе си, че влязъл случайно в черквата, пали свещ, но не знае за какво, собствено, би могъл да се помоли.

На какво още бих могъл да се надявам? – гласи един от последните въпроси на Х. в романа. Онова, от което най-силно се нуждае, Another Go, както го формулира Хенри Джеймс - нов подтик, ново начало, - не му е дадено. Болка и отчаяние, чуждост в своето време и разяждаща несигурност – от тягата на меланхолията, която те създават, читателят или поне читателят във възрастта на Хофманстал трудно може да се отърси, затваряйки последната страница на тази книга. Но пък и трудно може да подмине специфичния, тънък комизъм в редица сцени, меката ирония, с която авторът рисува объркващите, конфузни неволи на стареенето – физически и духовни.

Нищо особено, казва Х. във финала, резюмирайки с краткото изречение своя момента заблуда на сетивата. Тъкмо в привидната лекота, с която Капахер описва уж незначителното, е скрита поетичната сила на неговия роман.

Walter Kappacher: Der Fliegenpalast. Residenz Verlag, St.Pölten/Salzburg 2009, 176 S.

Автор: Бисерка Рачева/Редактор: Васил Шопов