Порочният кръг от избори до избори

С назначаването на служебния кабинет започна и ожесточената предизборна борба за победители на 5 октомври. Дори и по-рано: с внасянето на предложение за поправки в Изборния кодекс от Мая Манолова, Мартин Захариев и Стефан Данаилов, които очевидно ограничават медийната свобода; с разгласените от Бареков изфабрикувани документи, които пък се оказаха и ксерокопия; с издадените на тъмно и в последния момент от здравната министърка заповеди за смени на директори и бордове на болници.

Очевидно е, че средствата за постигане на властово надмощие и печелене на повече гласове няма да бъдат подбирани, няма да се жалят сили за черен пиар и безпардонно, брутално клеветничество, а струните на омразата ще се опъват до скъсване.

Не от вчера и онзи ден наблюдаваме подобна “приповдигнатост на озверението”, но след февруарските бунтове, осветени от отчаяни самозапалвания, след сформирането на небулозната управленска коалиция, излъчила правителството на Орешарски и кандидатурата на Пеевски за шеф на ДАНС, българите масово заживяха със свръхочаквания към изборите и от нормална демократична процедура, те все повече заприличват на утопичен крайъгълен камък, който да легне в основите на съвсем нова “държавна зидария”.

Видимите и невидими демаркационни линии

Повечето избиратели, ако изобщо успеят да се мобилизират, го правят и заради идеята “нашите” да дойдат на власт, та да се уредим. Това е особено силен афродизиак за твърдите партийни ядра и присъдружните им последователи, близки и далечни роднини и прочие зависими съучастници. През България и през българската общност понастоящем преминават в пъти повече демаркационни линии, които я разграфяват на “наши”, “ваши”, “техни”, “ничии” и прочие хора, фирми, общини, което бе онагледено и от протестите и организираните контрапротести. Това насадено и отгледано разделение, заедно с неприкритото служене на определени задкулисни икономически интереси, си остава сред най-големите грехове на отишлото си правителство, защото безогледно разврати множество от най-бедните и черно-бяло мислещи българи. Добре е да помним цинизма, с който “контрапротестъри и контрапротестърки” с опадали от недоимък зъби и минали през всички антисоциални центрофуги биваха възнаграждавани с напълно неприлягащи им постове.

От нас зависи

Упражняването на надменно самовластие, липсата на хуманна чувствителност и човешка солидарност прави властта да изглежда в България съвсем мръсна работа. Изборите, включително и предсрочните, не би трябвало да се възприемат като обществена панацея, а само като част от правилата в една демократична държава, които да създават предвидимост и да придават общополезна логика на живота във всичките му измерения: личностно и кариерно развитие, разгръщане на предприемчивостта, умножаване на социалните придобивки и гражданските свободи, възможности за образование. Тук се получава тъкмо наопаки: всеки нови избори са натоварени със свръхочаквания, своеобразен пунктир от една оцеленческа стратегия към друга, от едни “800 дни” до “Бареков – премиер”, от “уреждането” на едни правоверни и приближени партийци до смяната им с други...

Порочният кръг да се живее от избори до избори в България трябва да бъде разкъсан, инак както се е завъртял, съвсем ще разсипе и държавата, и останалите все още в нея хора. Колкото и да е банално, все пак зависи от всеки поотделно и от всички ни в българската общност.