Кой и как представлява българите?

Из обществения въздух напоследък все по-настойчиво витае въпросът за броя на депутатите в българския парламент: кой знае защо? Вероятно заради предстоящия референдум с въпроси, отнасящи се до същностни промени в изборното законодателство или пък поради неизразеното категорично, но нарастващо недоверие в народните представители и изобщо в политическото представителство на българите преди местните избори. Разочарованието от „добре устроили се“ кметове по места, от депутати с трудно разпознаваеми лица дори в регионите, където за избрани, изглежда нагнетява недоволството на гражданите.

Често се повтаря тезата, че народните представители трябва да намалеят наполовина, с други думи за страна с територията и населението на България 120 депутати са напълно достатъчни. Подобна „популистка математика“ има своите основания – като се вземат предвид множеството привилегии, с които са „обсипани“ законотворците и ниското КПД, излъчващо се и от работатата, и от дискусиите в пленарна зала. Проф. Михаил Константинов също предлага публично да се „върви към съкращения“, но застъпва гледната точка за 160 депутати.

Не само броят е от значение

Несъмнено броят не е без значение, но най-същностна си остава компетентността на нашите представители в законодателния орган. Колко от днешните 240 са утвърдени юристи, служещи повече на правото, отколкото на партията си или на нечии икономически интереси? Колко са политически и идеологическите номади, прекосили всички възможни партии, за да акостират все пак с поредната на някоя депутатска банка? Колко са моралните авторитети в парламента на парлементарната ни република? Национално представително проучване на “Отворено общество” представя категорични цифри, според които 54% от анкетираните заявяват, че не могат да посочат нито един депутат в Народното събрание, на когото имат доверие или който защитава техните интереси.

Кога ще намерим разумния баланс?

Гражданите, особено мислещите и активни граждани, разполагат със сериозни основания да се чувстват непредставени в парламента. Тягостно е усещането, че некомпетентността се налага. Сред анонимната маса от „избраници“ и двадесетината упражняващи се в шумно ораторство и затова различими партийни фигури е трудно да посочиш своя депутат. Преференцията даде някои възможности за „разковаване“ на номенклатурния бетон от клиширани и втръснали лица, но нима мажоритарният избор не би променил картината по-решително? Разбира се, нито едно самоцелно правило не ще се превърне в панацея и циничният и преувеличен лукс на мажоритарно избрани независими градоначалници го доказва. В началото след промяната, когато имахме огромни очаквания и надежди, се възприе нова и подходяща форма на избор, бе дадена възможност да се гласува и пропорционално, и мажоритарно. Подобен разумен баланс между идеология и личностно присъствие изглежда най-удовлетворителен за България. Досега помня дори думите на младата ми хазайка, която навремето сподели с мен, че пропорционално е решила да гласува за лявото, тъй като е със социалдемократически убеждания, но за свой народен представител категорично ще избере Боян Папазов от СДС, тъй като го цени и уважава заради творческата му и личностна почтеност.

Днес скептицизмът ни е обясним, но и апатията не е решение: значи сме длъжни с общи усилия да променим изборната картина.