Как да си изискаме истината?

Дали е въпрос на манталитет, в който от столетия доминира шмекарлъкът на едро и дребно, или пък липса на гражданска култура и образование, но в България винаги се съмняваме в институционалния порядък и официалната информация. „Гнилите ябълки са навсякъде“, минава ни през ума, все едно дали четем имотните декларации на високопоставени държавни служители, публикувани от Сметната палата, дали броим костюмчетата на една депутатка или апартаментите на друг депутат или цъкаме заради наложената със солена отмъстителност глоба на медия, която търси истината. Не ни напуска убеждението, че всичко се урежда с връзки, благодарение на пришитостта към партия, на свой човек във властта или „здраво пачкиране“ и уви, то непрекъснато бива укрепвано с актуални примери. Разбира се, че корупционни практики, разставяне на близки и роднини по доходоносни синекурни местенца и преточване на обществени средства в лични джобове не са български патент, но нашият обществен организъм все още е завладян от всепозволеност и безчинство и не е изградил имунна система, която да предпазва управляващите на всички нива от прекрачването на позволената от закона и допустимата от морала граница, а защо не и „да ги страхува“.

Разтегливата граница в случая „Сертов“

Почти едномесечната сага с мистериозното изчезване на първия председател на ДАНС и още по мистериозното му, тихомълкомно завръщане в страната не предизвика нито сериозна дискусия, нито неудобни въпроси: Как е възможно да изчезне като игла в купа сено човек, заемал подобна длъжност, съхраняващ масиви от секретна информация? Колко от „претърколените“ из медиите версии за настоящите зависимости на Сертов от енергийни търговци, фирми и фирмени задлъжнялости са верни? Защо след като бе хвърлен огромен ресурс в действия по издирването му у нас и в чужбина, гражданите не получиха обяснения и извинения от когото и да било? След масрафа, покрит с пари на данъкоплатците, и наличния хепиенд, истината по случая би внесла дори известно институционално доверие, но пък гузното й премълчаване роди уникални, приносни към народопсихологията ни вицове.

Случаят, в който не ни е до смях

Още преди да е изстинал трупа на убитата Татяна Стоянова, трите основни версии, по които полицията започна работа, обраснаха със спекулации, хипотези и двусмислени подмятания. 33-годишната жена е заемала твърде видим, възлов и ветровит пост и трагично-нелепата й смърт отключва твърдения, противоречиви до неправдоподобност: от „Работеше за Пеевски“ до „ Бе рядко почтен професионалист“. БСП-депутат от региона споделя спорното мнение, че Стоянова „се е превърнала в силния човек в общината и е вземала повече решения дори от кмета“. Макар да се съмняваме, че истината ще излезе наяве, следствените органи вероятно ще достигнат до изграждането на общата картина, която да проясни чии интереси най-вече е подкрепяла убитата в работата си, обществени, корпоративни или свои, съответен ли е бил стандартът й на живот на доходите й, превишавала ли е професионалните си правомощия, от кого е била обичана и от кого мразена младата жена.„Най-общо казано, мотивите за убийството са лични“, твърди говорителят на Апелативната прокуратура в Пловдив.

Възелът между лично и общо

На осветената обществена сцена обаче високопоставените държавни и общински служители, управляващите в изпълнителната и съдебната власт са длъжни да се съобразяват с факта, че част от неприкосновеността на личния им живот е „иззета“, следена непрекъснато „под лупа“ от гласоподаватели и данъкоплатци, които се явяват и техни своеобразни работодатели. В ерата на свръхинформираността медиите и гражданите, движени къде от основателен общ интерес, къде от сеирджийско любопитство, не само могат да „надничат“ в частния живот на политиците и овластените публични фигури, но и да искат обяснения, да задават настойчиво неприятни въпроси, да изразяват несъгласие с решения и действия по станалата нарицателна схема „батко и братко“.