"Животът на другите" - най-дискутираният германски филм през последните месеци

В последната класация на десетте най-гледани нови филма в Германия на първо място отскочи филмът на един дебютант - не неочаквано и въпреки това сензационно. От появята си на германските екрани в края на март филмът на режисьора Флориан Донерсмарк “Животът на другите” жъне главозамайващ успех сред зрители и критици. Междувременно той събра рекорден брой златни отличия – Баварската филмова награда за 2005 г. в четири категории и престижната германска филмова награда за 2006 г. в седем категории, включително за най-добър филм, най-добра режисура, най-добър сценарий и най-добър актьор. Излишно е да казвам, че се нареди сред най-дискутираните германски филми през последните месеци; на дискусията, разпалена от този политически трилър за ролята на Щази и живота във времето на диктата и тоталното шпиониране ще спра вниманието ви днес, уважаеми слушатели.

Кинокритиците вече имат отговор на въпроса кой ще е следващият голям международен успех на германското кино след “Никъде в Африка” и “Гудбай, Ленин!” Според много от тях “Животът на другите” е именно очаквания убедителен пример за качества и престиж по мярката на световното кино. През последните години т.н. “осталгия” – носталгично позахаросаният, изчистен от по-сурови примеси образ на бившата ГДР завладя германския филмов, а и телевизионен екран; включително критичният “Гудбай, Ленин!” успя с комично олекотени сцени да намекне, че животът при диктатурата все пак оставял всъщност тук и там “човешки пролуки” и в “доброто старо време” имало сякаш известен, тъй да се рече, частичен интимно-човешки чар. Филмът на Донерсмарк “Животът на другите” опровергава този модел, той е неговата противоположен. Примесвайки елементи на политическия трилър и любовната трагедия, “Животът на другите” показва безмилостната система на Щази и същевременно интимната, вътрешна правда на хората – затворници в крепост от диктат, лъжи и контрол, които се мъчат да си пробият път към свободата и истината.

Източен Берлин през ноември 1984, пет години преди падането на Берлинската стена. Офицер от Щази, верен привърженик на системата, шпионира денонощно жилището на писател и приятелката му, актриса; следи всяка тяхна стъпка, всички разговори, надзирава и най-интимни сцени от живота им. Не намира явни улики срещу идеологически “неблагонадеждната” двойка. Открива обаче, че поставената му задача всъщност няма общо с идеологията, по-скоро – със сексуалния интерес на висш функционер към актрисата. Духовно наситеният живот на двамата преследвани неволно и постепенно променя живота на преследвача; кара го да осъзнае собствената си духовна нищета и в последна сметка очовечава поведението му към тях.

Режисьорът и сценаристът Донерсмарк разкрива в тънки нюанси и прецизни диалози психограмата на извършители и жертви, показва сложността на характери и взаимоотношения в условията на диктатурата. И вероятно именно защото еднакво добре, убедително и правдоподобно скицира портрета на едните и другите, филмът се харесва и същевременно той или по-точно картината на живота, обрисувана в него, разделя мненията в почти диаметрално противоположни посоки.

“Животът беше друг, аргументира Маргит Фос в левия всекидневник “Нойес Дойчланд”. Наистина, филмът на Донерсмарк е перфектно направен, но претенциите му за автентичност са неоправдани. Историята е документално неподплатена, особено що се отнася до преображението на офицера от Щази и разкритието за действителния мотив на задачата му."

За написване на сценария Донерсмарк ползва, впрочем, щателните си проучвания в архивите на Щази, а изпълнителят на главната роля Улрих Мюе е изпитал, както твърди, безмилостната ръка на ге-дерейските тайни служби на свой гръб, в най-близко обкръжение, под ръкавицата, тъй да се каже, на собствената му жена. От друга страна, точно гласове от редиците на “другите”, на жертвите на режима, настояват, че реалността е била далеч по-ужасна и непоносима; че историята за “добрия”, “очовечения ” преследвач си остава, иначе казано, филмова приказка. С детайлни, но не винаги безспорни аргументи към тях се присъединяват авторитетни кинокритици и историци. Противопоставят им се пък също тъй компетентни колеги, а и обикновени зрители, според които художественото правдоподобие и художествената измислица не би следвало да се отъждествяват с исторически документ, а често въздействат и по-силно от него.

“Не исках да внушавам послание, казва режисьорът. Започнеш ли с посланието, стигаш до нещо като пропаганден филм. Търсех история, която да е фиктивна и същевременно по-достоверна, отколкото са понякога фактите, тъй че хората сами да решат дали да й се доверят.”

В същия дух горещо ви препоръчвам този филм, уважаеми слушатели. Историята, макар и фиктивна, има разтърсваща сила и явно подобие включително с българския живот в близкото минало, независимо че тайните на българските тайни служби все още не са публично разнищени. Дочуване и до следващата “Призма” на 8 юни в обедното ни предаване по същото време.