В сенчестите алеи на отвъдното

Гласове, които разказват откъслечно за миналото, гласове, припомнящи делнични и извънделнични случки. Гласовете на мъртъвци – те долитат от надгробните камъни в известно историческо гробище; говорят на разказвача, но съобщенията им нямат общо с историята, която той проследява, - историята на една решителна млада жена и на една неизживяна любов.

Конструкцията на романа “Полусенки” от Уве Тим е необичайна. Изградена е от множество привидно несвързани един с друг разкази, всеки един – представен от различна повествователна перспектива. Вярно е, че и в други свои книги писателят се връща към “гласовете” от миналото, само че по-скоро в преносен смисъл – като история за забравени лица, възкресена и предадена от името на друг. В новата му книга мъртвите разказват за себе си, реконструират нишката на отминалия си живот, вместват се своеволно в повествованието, разпокъсват го във фрагмени от

причудлива “акустична” мозайка

и на моменти почти напълно изместват разказвача.

Основният разказ се води в първо лице, от името на странстващ писател във възрастта на автора Уве Тим. Сцена на действието е “Инвалиденфридхоф” в Берлин – историческото гробище, изградено през 1748 г. по искане на Фридрих Втори, гробището, където почиват тленните останки на известни и неизвестни хора: войници от времето на Освободителните войни срещу Наполеон, пълководци и генерали от времето на Третия райх, безименни емигранти, прокудени. Вещ водач придружава разказвача по алеите на гробището; в студен ноемврийски ден двамата се разхождат, спират се край надгробните камъни, четат имена, епитафи, дати. Сподирят ги неясните полусенки на догадките. Какъв ли е бил животът, скрит зад името, епитафа, датата?

Странната разходка подклажда любопитството, подтиква към меланхолно съзерцание, превръща се в своего рода литературна

експедиция в селенията на миналото

“Полетът си струва живота” е епитафът, върху който се съсредоточава централният разказ в хаотичното множество от откъслечни разкази и откъслечни истории на мъртвите – епитафът, заключил в себе си загадката на един млад живот: Магда фон Етцдорф, родена през 1907 г., починала през 1933 г. Своеобразна смесица от документални свидетелства и фикционални построения, романът реконструира нейната биографията. Пилотажът е нейната страст; тя влиза в историята на “Луфтханза” като първата жена-копилот, едва 20-годишна, прави първия си самостоятелен полет - прелетява разстоянието от Германия до Япония за 11 дни с боядисания си в ярко жълто самолет с надпис: “новак”. Магда фон Етцдорф, дъщеря на пруски офицер, отраснала в берлинския квартал “Шпандау”, която като дете поставя няколко хамстера в малки сламени гондоли, прикачва към гондолите балони и ги пуска да полетят; във възрастта на тинейджър се запознава с американски пилот, отбил се случайно в дома на родителите й, и жадно слуша разказите му за света от птичи поглед. На 27 май 1933 г. 25-годишната Магда фон Етцдорф прави опит за поредния си рекорден полет – този път до Австралия; при междинно кацане в Сирия претърпява тежка авария, но оцелява. Месец по-късно се самоубива.

Романът не открехва загадката на смъртта й. Затова пък въвежда в биографията фикционални лица и те придават на съдбата на Магда фон Етцдорф тъкмо онази емоционална наситеност, която превръща документалното в художествен разказ. Сред гласовете на мъртвите в берлинското гробище разказвачът дочува и този на летеца-изстребител Кристиан фон Далем – светски мъж, образован, чаровен, с безупречни маниери и вкус, изискан, отворен. При един от сензационните си далечни полети Магда се запознава с него и прекарва странна, невероятна нощ - нощ, в която отделени от завеса, двамата доверяват един другиму интимни неща от живота си. На следващата сутрин се разделят. Оратория на близостта, любовта ... и предателството. Чаровният познайник от неповторимата нощ, в когото Магда се влюбва, е същевременно този, който посредничи за финансирането на полета й до Австралия със средства от контрабанда на оръжие. И пак той, използвайки наивността й, я свързва с някакъв капитан, който й внушава идеята за “новата нация” и я подтиква към шпионаж в полза на националсоциалистите.

Фикцията загатва вероятната причина за самоубийството на Магда фон Етцдорф – накърнената чест, срамът и страхът от позора. Може би смъртта е била единственият достоен изход, спасение от зловещите клопки на живота? Примесвайки фикционални елементи и документални свидетелства, авторът отваря възможности за различни тълкувания. “Едва привели се към онова, което се е случило, вече хвърляме сянката си върху него”, казва вещият в историята спътник на разказвача в странната им разходка из старото гробище. Гробът на Магда фон Ецдорф е разположен редом с гробовете на бивши военни, националсоциалистически величия и жертви на войната – необяснима, безпокояща, смущаваща близост. Разказът за трагичния живот и неизживяната любов на една необикновена жена възкресява мрака и светлината, ангелите и демоните на миналото, припомня поведения, световъзприятия и позиции, с които е белязана германската история.

Уловимото и неуловимото

Впрочем, и самото заглавие подсказва, че романът е замислен не просто като описание на един живот, че се опитва да надхвърли рамките на биографията и да проникне в сложната плетеница на миналото. Гласовете на мъртвите надделяват над основния разказ и придобиват едва ли не самостойна функция. До известна степен те дори “заглушават” централната фигура в “Полусенки”, разреждат литературната й плътност. И създават впечатление, че централната фигура е може би не не Магда фон Етцдорф, а историческата сцена, от която тръгва разказът, - гробището с покритите в него под имена, епитафи и дати съдби на известни и неизвестни актьори на далечната и по-близка история. Във всеки случай, романът умело се движи на границата между уловимото и неуловимото, между онова, което може да се разкаже с думи, и онова, което думите не могат да изразят.