Вечните дрънчотрънковци

Да се подценява мощта на бездарието е лекомислено, защото бездарието е агресивно, то само по себе си е насилие. Н. винаги ще издялка някоя уродлива кратуна, ще напише хвалебствено слово и ще изпее тропар със заплашителен припев за милицията, армията и тайните служби. Това е неговият шанс - нахалството, а също приветливата да ни се натрапва среда. Н. си няма друго, освен „да му намери цаката“. А той му намира цаката единствено чрез държавата - подмазвайки се на силните на деня, защото на свободния пазар е неконкурентноспособен.

Винаги се намират усти,
които да хвалят властта

Да намажеш покрай големите на деня

Тук е мястото да припомня още нещо: Евтим Евтимов, Тончо Русев и Веселин Маринов бяха и в комитета на интелектуалците, които издигнаха Георги Първанов за втори президентски мандат. Самият Маринов, за когото се роди и вицът, че изпял химна за МВР от страх да не го арестуват след сигнал на две бабички, които гонел в Южния парк, за да им изтананика „Горчиво вино нека ме опива”, пък беше любимият певец на БСП, а в момента, също като Божидар Димитров, твърди, че внезапно се разочаровал от партията и отново внезапно се очаровал от ГЕРБ.

Сигурна съм, че нито когато са пели през 60-те, нито когато са веселили Жан Виденов, соцактива, Георги Първанов, а сега и „приятеля Цецо” Цветанов, върху тези хора е била упражнявана принуда. Тези „творци” са надували бузи (по Марков), все натискайки се по своя воля на властта. При това винаги надушвайки точното място и точното време и предварително запасени с фанфари и вувузели.

Преди три години техни себеподобни също опитаха да „намажат” покрай МВР, сключвайки договор „за дългосрочно сътрудничество за популяризиране дейността на Министерството на вътрешните работи в писателските издания “Пламък”, ”Словото днес” и “Новият пулс”. Впоследствие животът предложи на „майсторите на словото”, както се бяха самонарекли, много оперативно интересни сюжети с хората в полицейски униформи и политическото им ръководство, но те предпочетоха пъргаво да се ориентират към следващото „лице на надеждата”.

Не се шегувам - точно така на 25 април 2008 г., т.е. само година след като провиждаха надеждата в лицето на Румен Петков, същите дрънчотрънковци нарекоха Бойко Борисов. Обиграни играчи, те вече гледаха да заложат на бъдещата капия, засипвайки я с молби за „държавно издателство, което да пусне в достатъчно големи тиражи родната класика, персонални пенсии и безплатни почивки в различни балнеосанаториуми”. Един дори беше поискал от Борисов да направи Културен дом с книжарници, литературни салони и ресторант, защото „писател без кръчма не може”.

Властта като октопод

С техните камъни по нашата глава…

Между другото, тогава в. ”Стандарт” написа, че „стреснат от патоса” на поетесата Лиляна Стефанова, която попитала: „Ще поемете ли тази корона на отговорност, когато отидете на върха?" (разбирай пенсиите и безплатните почивки), бъдещият премиер отговорил „почти по библейски с притча от житието си”. Въпросната „притча” пък беше преразказана от в. „Труд” и ще цитирам целия пасаж дословно:

„Пристигнахме късно вечерта в Тутракан. Паркът беше хем тъмен, хем пълен с народ. Хората тичат, пипнат ме, бегат и се радват и викат - пипнах го!” На връщане в колата Борисов казал на председателя на ГЕРБ Цветан Цветанов: „Цецо, на другите им се размина, но ако ние излъжем тези хора, нас ще ни бият с камъни”...

Но виновни за тази тежка ретроградност не са единствено професионалните халтураджии. Виновен е Тутракан (метафорично казано), който излъчва Дрънчо Трънков. Виновна е напълно безкритичната публика, която продължава да тича, пипва, бега и се радва на неизкоренимата българска бутафория.

Набити с камъни ли? Невъзможно! Докато слушам Веселин Маринов, все повече се убеждавам, че предприемчивият скулптор Н. е все още жив и отдавна е натоварил камъните в ремаркето във вид на нови профили.

Автор: Любослава Русева, в. „Дневник”

Редактор: Александър Андреев