Вечните дрънчотрънковци

„Сега у нас има две дузини народни писатели, чиито писания са гавра с нашата литература, и над 300 граждани, които се явяват по разни трибуни, изпъчват гърди, надуват бузи и гордо слушат този, който ги представя: „Пред нас е писателят Дрънчо Трънков”… Георги Марков, „Задочни репортажи за България“

През 60-те години на миналия век, горе-долу десетилетие преди Георги Марков да опише явлението, в няколко български села се появили еднотипни каменни глави на партизани - зле издялани, с едва различаващи се носове и възгруби профили. Само имената върху постаментите били различни.

Загадката била разбулена, след като известният със своята бездарност скулптор Н. се разприказвал под влиянието на алкохола пред група журналисти. Той споделил, че здравата бил закъсал с парите, но накрая му намерил цаката: поровил се в историята на партизанското движение, записал си в тефтерчето родните места на няколко партизани и изработил двайсетина съвършено еднакви мъжки глави. За да не бие много-много на очи, избрал по-закътани села, натоварил продукцията в едно ремарке и отпрашил с москвича си по пътищата на социалистическата родина.

Годините текат, главите стоят

Превъплъщенията на бездарието

„Още нямате паметник на Дочо Гочев?“ - възмутено питал Н., нахлувайки в кабинета на поредния селски кмет. „Давай да оправим работата, че в окръжния комитет на партията правите много лошо впечатление!“ Кметът, разбира се, отпускал средствата в спешен порядък и партизанската „глава“ тутакси се появявала на площадчето срещу хоремага...

Нямам представа дали паметниците са били демонтирани или още си стоят „на центъра“, но и до днес ми се струва, че това дете на лейтенант Шмит - скулпторът Н., не просто е намерило цаката на системата, а е превърнало системата в художествена инсталация - гигантски монумент на бутафорията.

Нещо повече: още през 60-те Н. е сътворил метафора и за бъдещия български преход, който ще започне след има-няма 20 години и след още има-няма 20 години ще народи отново еднотипни каменни глави, само че с различни имена и етикети.

Тези дни си мислех какво ли прави този Дрънчо Трънков с чука и длетото. И знаете ли - случи се чудо! Открих го в един репортер, който написа „интелигентната юристка Цецка Цачева и елегантната й съпартийка Искра Фидосова”. Открих го в онзи анонимчик, който звъннал в МВР да „обади”, че на търг за картини имало и крадени, след което ченгетата разтуриха търга също като в полицейски филм с участието на Луи дьо Финес. Открих го в лицето от ГДБОП, който закри безплатната chitanka.info с обяснението, че разпространението на литература е пиратство. Открих го най-вече в припева на химна „Нашата полиция“, който гласи:

Хора, подарете цвете,
хора, запомнете ни добре!
Гордост е да служиш в редовете
на България и МВР!

В последното впрочем той се беше превъплътил едновременно в три образа - на текстописеца Евтим Евтимов, композитора Тончо Русев и изпълнителя на песента Веселин Маринов...

Като при Мао...

Подмазвачество от векове за векове

Дрънчо, с други думи, беше навсякъде, у всекиго, когото срещах. Макар вече да я нямаше Партията, той продължаваше да е жив, а с него и всеобхватната халтура, плод на неизтребимо нагаждачество. „Песните на Веселин Маринов имат чудодейна сила - на един концерт човек на инвалидна количка станал и панически побягнал“ - кикотим се из форумите. Само че никак не е смешно. И медийните панегирици, и силовото затваряне на „читанки“, и сътворяването на скудоумни химни за милицията са поводи за притеснение, още повече когато премиерът на една страна е обявил, че се възхищава на лидери като Мао Дзедун.

Само да припомня: първата жертва на Културната революция в Китай през 1966 г., е библиотеката на университета Цинхуа. Следва затварянето и на самия университет, на още библиотеки, на галерии. Горят се показно книги, постепенно се забранява и пускането на хвърчила „заради нарушаване на обществения ред”. В това време китайските Евтим Евтимов и Тончо Русев пишат псалми за Мао, а всички останали глухо мълчат и търпят своеволията на хунвейбините - организирано видиотени ученици от средните класове, които си позволяват всякакви издевателства над инакомислещите, най-вече над „учените - тирани“.