Бате Бойко, какъвто си го пожелахме

За борбата срещу престъпността не бива да се говори - не само заради секретността, но защото тези неща травмират, отприщват опасни за обществото енергии. Съдът в европейската цивилизация по определение се е развил като място безстрастно, невидимо, отвъд коментар и дискусия. Само така тази институция може да слага точка на конфликтите, да осъществява студена справедливост, която прекратява цикъла на индивидуалните отмъщения.

С безпогрешна интуиция

Новата медийна констелация прави все по-лесно инструментализирането на агресивните енергии. Това е стара тема - нали тъкмо лидерът е онзи, който посочва врага и ни кара да го мразим. Днес обаче омразите преминават от телевизията във вестника, от блога във форума; и в крайна сметка се изгубва следата на онзи, който ги е породил и отговаря за тяхното успокояване. Омразите са се превърнали в продукт, който можем сладостно да консумираме отвъд моралните си принципи. Налагането на специална дума за тази наслада - хейтърство - е показателно („обичам да обичам”, беше казал св. Августин; „обичам да мразя”, казва съвременният хейтър).

И тук интуицията на г-н Борисов го води право в психологическата цел: у нас невероятно обичат да гледат унижението на онези, известните горе. Като наследници на османската и комунистическата империи, ние сме уверени, че всяка власт е лоша и чужда, така че колкото по-зле за нея, толкова по-добре за нас (затова сме и на този хал, но нейсе). Ако така интерпретираме изминалата половин година, зад хаотичната повърхност на новото дясно управление ще открием система. Атакуват се елити от всякакъв вид - най-вече политици и чиновници, но също не платили данъците си чалга звезди, ТВ водещи (двама от най-известните бяха мистериозно свалени от екран), съдии, публично обвинявани, че сътрудничат с бандитите, „малоумни” държавни учени, корпоративно мотивирани лекари… А тъкмо за това жадува зрителят на българския политически спектакъл.

Ето ви я учебникарската дефиниция на популизма: властта буни у гражданите антивластови чувства, властта крепне, самоотричайки се.

Автор: Ивайло Дичев, Редактор: Александър Андреев

Текста от в. "Култура" публикуваме със съгласието на автора