Вашите писма

Нели Иванова ни изпрати следния текст, озаглавен "Какво обичаме и мразим":

Българите сме драматични хора - обичаме и мразим на гъсти дози. Всяко светло зрънце обаче потъва в безбрежно море от ненавист, фобия, люти чушки и черен пипер. Ето как:

В България много обичаме децата си. Никак не харесваме младото поколение обаче. Било егоистично, мързеливо и безпътно. То също ни обича по своему, но мрази нашите напъни да го накараме да работи за 400 лева, да създава семейство и да намира смисъл във вкиснатата боза, която му предлагаме като личен пример.

Обичаме да щипем бебетата по улицата, но не и да ги раждаме. Ако все пак природата ни излъже да го направим, й скрояваме номера на кукувицата – оставяме малките си в чужди гнезда - сиропиталища, детски градини, баби, бавачки и всеки, който би ни отървал от бремето на родителството. От бедност, неволя и глупост завъртаме кръга на горния абзац.

Обичаме възрастните си родители. Веднъж годишно. Почти като англичаните. Те обаче не им ходят на гости, за да натоварят зимнината в багажника или по Нова Година - за прасето.

Мъжете ни обичат българските жени, защото са красиви. Понякога - не точно собствените. Жените от своя страна обичат мъжете си, когато печелят добре. Понякога - не точно българи по същата причина. Освен това предпочитаме да правим секс пред правенето на любов. И тук сме по-близо до Германия, отколкото до Франция. Бързичко и развлекателно физкултурно занимание, което после лесно се превръща в тема за малък разказ. Мразим да ни одумват обаче.

Обичаме Интернет. Както го обича целият свят без двайсетината азиатски страни, където е ограничен. Предпазва ни от любовта към живия живот, от прекомерно обвързване, нежелана бременност, полово предавани болести и стомашни разстройства. Прожектира евтин и безграничен цирк, понякога с неприлично съдържание като голямото междучасие в селски ученически стол. И ни пази да не пораснем. Мразим да остаряваме, затова оставаме деца до дълбока старост.

Обичаме да политиканстваме, но не обичаме политиците си. Те не ни обичат също. Злорадстваме, когато се провалят, но и мразим да го правят – за нас означава нов данък добавена бедност.

Обичаме високите бледолики чужденци, но всеки нюанс в цвета на кожата внася смут в безграничното ни гостоприемство. Американската мечта на българския мъж е наистина американска – да е висок англосаксонец, който поскърцва с меките си кожени обувки по алеята на скъпия си автомобилен парк. Жените съвсем адекватно искаме да сме блондинки и жени на горепосочения екземпляр.

Обичаме и парите, но мразим да работим, за да ги печелим. Тарикатлъкът е национална религия, а упоритият, последователен пчелен труд предизвиква само насмешка. Е, ТУК Германия е далече. Обичаме да сме шефове, а ненавиждаме собствените си началници от дъното на осъдените си на робство души.

Обичаме футбола като англичаните и не толкова - тениса, чалгата, а не класиката, ракията и пак ракията, кървавицата и скандалите, но не обичаме да ни се напомня колко много харесваме всичко това.

Мразим селяните с онази омраза, на която са способни само хората, които произхождат от провинцията. Мразим и гражданите, защото все пак не сме и от тях – градските кореняци отдавна измряха.

Обичаме миналото си, но мразим историците. Тази врътка не ми е известна с друг адрес по света. Археолозите спират строежите на магистралите и все плачат за течащите покриви на глухите си музеи.

Не обичаме и интелектуалците, освен ако не са безнадеждни бохеми дотолкова, че алкохолът да е заличил напълно иначе дълбоките им мозъчни гънки.

Обичаме контрастите, крещящите дрехи, силното мляскане, оригване и цвилене, но никога три нюанса от един цвят в облеклото, едва забележимата усмивка и тихото покашляне. Южняци сме все пак, но родени твърде на изток от рая.

Обичаме дребния героизъм, но не и големите си герои. Опаковани в порутените си паметници, събират прах и графити. За сметка на това кръчмарският бабаитлък оживява всяка вечер в 7. Той е безсмъртен, а показността е втората ни по значимост национална религия.

Мразим ченгетата, но обичаме ченгето от американските криминалета. То е симпатично, уморено, интелигентно и сърдечно за разлика от нашите – и две прилики не откривам с така изброените качества.

Обичаме етикетите. Чувстваме се задължени да закичваме с тях де що ни попадне, за да го превърнем в мишена за бездънните си усти или задници. Глобализацията не ни е подминала. Артикул - gashti , съдържание - 100% polyester, цена - 3.50 лв.; артикул - Иван, съдържание 100% идиот, цена: 385 лв/месечно; артикул - българин, състав 50% омерзение, 10% лошо възпитание, 30% мързел, 10% нечленоразделни съставки, цена - 0 стотинки.

Ние обичаме да мразим. Най-вече себе си. Това е нещото, което обичаме безусловно. Омразата ни кара да се чувстваме живи, здрави, силни, цели и смислени. Сякаш се щипем постоянно по време на кошмарен сън. Все се надяваме да се събудим на по-хубаво място. Уви.

Въпреки това българите сме точно толкова симпатични, остроумни, красиви, весели, работливи и сладки хора, колкото всяка друга нация по света. Стига да сме далече от други българи. Питайте емигрантите.

Нели Иванова

***

Отзив към коментара ни "Как България не помогна на Сърбия":

Какво точно иска да каже Татяна Ваксберг със статията си за позицията на България спрямо Сърбия? Първо, това изглежда една много измислена тема. Второ, какво трябваше да направи България, когато в западната й съседка имаше постоянни войни. Това, което се случи през 90-те години, имаше решаващо значение за имиджа на България като остров на стабилност и за бъдещото й интегриране. Спомня ли си Татяна Ваксберг изключително тежкото решение, което тогава Иван Костов взе, отваряйки въздушен коридор за натовските бомбардировки, за да се сложи край на косовската криза, а не - на руските самолети да помогнат на сърбите. Едно тежко, непопулярно, но национално отговорно решение, което осигури на България влизането в НАТО. Спомня ли си Татяна Ваксберг, че имаше къща в покрайнините на София, засегната от натовска ракета и комунистите използваха това срещу правителството. Искам да ви кажа от името на нашата група българи в Германия още нещо: точно в този тежък период имаше трима най-злостни журналисти, които критикуваха политиката на Иван Костов за Косово и Сърбия, а именно: Татяна Ваксберг, Милен Минчев и Георги Коритаров. Поне за единия после бе доказана принадлежност към Държавна сигурност. Изобщо този текст е неясен като цел и обтекаем като позиция, но това не ви е за пръв път.

Фани Ангелова

***

Атанас Махлелиев ни написа следното:

Искам да споделя с Вас следните размишления, в основата на които стои позитивното творчество, защото в настоящата икономическа ситуация, според мен, това е нещото, от което се нуждае психологията на българина:

Бурканът е навсякъде около нас и ще си остане неразделна част от бъдещето, настоящето и миналото, но ние просто подценяваме неговата символика и смисъл от психологическа гледна точка. Той незабелязано и в сянка винаги е бил до нас - както в трудните моменти, така и в щастливите мигове, ненатрапчиво и непретенциозно, но осезаемо и съдбоносно, по един чисто народо-психологически начин. Ето че отново дойде времето му да заеме централно място както в икономическото, така и във физическото оцеляване на българина. "Стъклото на утехата" е основен играч на българската спестовна система и вече почти столетие се оказва решение на всички финансови несгоди - поради простата причина, че бурканът е вечен, ако бъде експлоатиран както трябва, разбира се.

Свидетели сме на време, в което всеки трети около нас си задава въпроса: Ами ако не беше той? Как щяхме да превъзмогнем всички лишения без този доверен спътник и сигурен източник на телесни блага. Все по-често се вглеждаме в очите на нашите сънародници, които с отруден поглед ни казват, че и това ще отмине, и с въртеливо движение затварят поредния спасителен пристан на техните бъдещи мечти, както са го правили всеки път, когато лошите моменти са се оказвали повече от хубавите. Колкото и да го отричаме, бурканът ще си остане наречие за преход. Затова искрено се надявам един ден бурканът да бъде определен за символ на прехода и да заеме заслуженото си място в историята на по-добра България, която ние всички с позитивно мислене ще съградим.

***

Отзив към коментара "Сикаджийско-висаджийски епос":

Според мен е много важно да се обърне внимание на съдбата на нашите спортисти след приключването на активната им спотрна кариера - за тяхната "преквалификация". Ако те имат с какво да се занимават и след това, то и като активни спортисти биха се държали по друг начин, а не като "за последно" и "един път се живее". Когато не виждаш достойна за себе си перспектива, то и не може да се говори за морален дух и морал и още по времето на активната спортна кариера. Такава загриженост от страна на държавата и обществото би показала на спортистите, че не са "еднодневки" - днес те хвалим, защото печелиш, а утре не те познаваме, защото не си ни нужен. Загрижеността би създала една нова култура и би подпомогнала предлаганото в статията популяризиране на спорта сред младото поколение, защото мнозина бивши спортисти биха могли да се включат в това развитие на масовата спортна култура у българите, а и това би им дало представа за отговорността, която носят като популярни личности, би ги научило и на самата отговорност.

Николай Стоименов

***

Венелин Дедински ни написа следното:

Вчера реших да отворя страницата на ДВ и да видя какво вълнува Ясен Бояджиев, Татяна Ваксберг, Любослава Русева, Георги Папакочев, Калин Терзийски. Всяка една от статиите на тези автори описва по един типичен български абсурд. Няма измислен литературен похват в света, който да е в състояние да обясни на обикновенния европеец логиката на всичко случващо се в България, камо ли заелият се с тази непосилна задача смелчага да може да го убеди, че това е напълно нормално и съвсем в реда на нещата. Съвсем "законно" и напълно "демократично"!Дори пример за подражание. Това си е чисто български патент за начин на живот. Няма земна сила, която да ни извади от това състояние.

Когато българският президент се избира по маниера на шефа на "Напоителни системи", когато току-що назначеният министър на правосъдието се мъчи да защити и назначава за свой помощник съдия, допринесъл България да бъде осъдена от ЕСПЧ, когато председателят на Съдийския съюз се съмнява в справедливостта на евентуален съдебен процес срещу външния министър, когато медийната "свобода" е част от този маниер и юмрукът на Бойко показва немощието на едно правителство, все повече хора като Георги от Троян, близките на убитото момиче от Перник и тези на умрелите от нехайство родилки ще се убеждават, че държавата я няма. Абсурдите няма да спират. И горните автори пак ще посегнат към перото, поне да ги опишат, защото в България никой няма да ги чуе, камо ли да се стресне от това, че са абсурди. Там това е отдавна приетият нормален начин на живот, тъй непонятен за обикновения европеец. В тази среда "великият" германец, англичанин или французин ще загине или полудее за не повече от месец. Българинът въпреки всичко оцелява и се надява хазартният оптимизъм на пожарникарското ни правителство да го избави от циклично връхлитащите ни беди. Каквото хрумне на правителството, прави го. Ето така се управляваме ние!Досущ като жителите на "Умно село" на Доньо Донев.

С уважение: Венелин Дедински

***

Отзив към анализа "Пастор Гаук и агент Гоце":

Паралелът е убийствен, съпоставката - просто невъзможна! Дистанцията между нас и Германия по отношение на гражданското общество със сигурност се измерва в поколения. Бях на тази конференция през 2006 в НДК, организирана с помощта на една евродепутатка от Нидерландия /Елз де Хрун/, и имах щастието да разговарям с пастор Гаук в паузата, както и да му задам въпроса как са опазили архива на ЩАЗИ след падането на Берлинската стена /повече реторичен въпрос, защото най-общо знаех отговора, но исках той да прозвучи от устата на пастора в присъствието на тогавашния министър на вътрешните работи Р. Петков!/ "Ами отидохме веднага на улицата, където беше централата на ЩАЗИ и блокирахме сградата, докато не ни беше предаден архивът. Това бе възможно със силния натиск на улицата, на хората, които искаха да узнаят цялата истина за репресивния апарат на комунизма и за зловещата ръка на ЩАЗИ", сподели пастор Гаук. За съжаление, министърът ни си беше отишъл...

Все пак, тази конференция изигра подтикваща роля за скорошното внасяне на закон за досиетата и архивите на ДС у нас и за раждането на българската комисия по досиетата през пролетта на следващата година. Дано не мине "черна котка" пътя на тази комисия днес, когато очакваме нови важни разкрития от агентурните архиви, изясняващи едни от най-тъмните страни на криволичещия ни непрехождащ преход.

С уважение: Крум Славов

***

Отзив към публикацията ни "Ето така управляваме ние":

В България има закони. Има и контролни органи, следящи за спазването им. Но липсва контрол върху работата на контролните органи. Едва след някой инцидент се вижда че контролният орган нищо не е контролирал, а тихо си е седял по канцелариите, получавайки за това добри заплати, и се е притеснявал единственно за това да не се случи нещо, което да размъти тихата вода на спокойствието им. Язовирната стена е имала пукнатина от години, но на кого му пука. Би било друго, ако този язовир не беше до някакво малко българско село, а в близост до район, кьдето има вили на равните сред равни, но малко по-имотни и властимащи граждани.

Мирослав Маринов

***

Отзив към статията "Играта свърши, скъпи гърци":

Не може да се помогне на този, който не желае сам да си помогне. Още по-малко може да се натрапи "помощ" на онзи, който не я иска. Европа /разбирай Германия и Франция/ натискат Гърция, за да й дадат 130 милиарда. Ама гърците не искали да се променят. Европа кандисва и на междинен вариант - Гърция подписва и към дълга й се добавят едни пари, които обаче ще са в една сметка, от която гърците няма да получат нищо, НО кредиторите - германските и френските банки ще си теглят лихвите. Гърците разбираемо се ослушват, те и без това няма да плащат. А пък защо да не се попазарят и за едно бъдещо опрощаване? Но зорът на банкерите е голям и натискът се засилва. Изобщо, идеална схема за крадене на данъците на германските данъкоплатци. Водещите личности в Европа - Меркел и Саркози - се оказаха изключително недалновидни в проблема с Иран. От петролното ембарго над Иран засега страда само Европа. Доларът получи спасителна отсрочка, Китай прави далавери с иранския петрол, Русия печели от покачването на цените. А ние духаме супата...

Генади Кръстев