1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Истината, която убива

18 февруари 2013

В Западна Европа го свързват с думите "чадър" и "атентат": там Георги Марков е познат единствено покрай смътния спомен за убийството му в Лондон. Сега западноевропейците имат шанса да опознаят по-добре писателя Марков.

https://p.dw.com/p/17drI
Снимка: Fotolia/andreiuc88

Станал неудобен на тиранина Живков, емигрирал в Англия и ликвидиран от комунистически агент на моста Ватерло в Лондон с прословутия "отровен чадър" – такава е накратко съдбата на родения през 1929-та в София писател Георги Марков. Много моменти от живота му и най-вече естеството на връзките му с властниците и режима в България по времето на Живков остават неизяснени и днес. Трудно е да се каже колко достоверни са свидетелствата, които самият той оставя за себе си в своите книги.

На немскоезичния читател Георги Марков бе познат доскоро единствено от мрачния "Портрет на моя двойник". Тя бе публикувана в немски превод през 2010 година. Сега вече този читател разполага с още един превод – “Жените на Варшава”, една повествователна фикция върху автентичен фон.

Buchcover Georgi Markov Die Frauen von Warschau
"Жените на Варшава" на немски езикСнимка: Wieser

Смърт в Джендем баир

Двама мъже се срещат в затънтена местност: един геолог - млад и амбициозен, и един пастир - умъдрял от насъбрания житейски опит еремит. Местността се казва Джендем баир и наистина съществува. Нощ подир нощ младокът разказва на стареца за бурните си студентски дни във Варшава, за жените, които е имал, за Барбара, Соня и монахинята Мария, за Ева. Първоначално отблъснат от подобен либидоносен хоровод, старецът скоро все по-жадно започва да слуша разказите за сексуалните приключения на младия мъж и все по-жадно да поглъща литературната дрога. Иска още и още, додето една утрин младият го намира обесен на един бук...

Странно повествование. Джендем баир – местността, в която се развива действието – въздейства като кулиси в оперета, като клише от папие-маше. Сив пейзаж, оголен, само болни дървеса, изсъхнали клони, пръснати в околността "като човешки кости след древни битки"; от мрака се разнасят "ужасни звуци", стенания, викове, дяволски кикот. Четейки това, човек си дава сметка за клишетата на описанието и въпреки това буквално се вкаменява от ужас, обземат го луда страст и мъчително страдание.

Хубави са сочните еротични истории, както и силните женски характери. И удивителното при всичко това е, че Марков по субтилен и опасен начин подиграва политическите функционери на страната си. При повърхностен прочит цензурата трябва да е била навремето удовлетворена – повестта спазва канона на социалистическия реализъм; героите са хора на труда: единият преуспяващ млад кадър, другият – рекорден производител на вълна, достоен за правителствени награди.

При по-задълбочен поглед се откриват обаче критични намеци, повечето от които са облечени в метафори. За стареца например се казва, че бил "сякаш не пастир, а самият Бог". Не стои ли Бог обаче над Живков, пък и въобще – има ли място изобщо Бог в социалистическия режим?! Да не говорим за това, че един герой на социалистическия труд просто никога не може да се самоубие. А и какво са обещанията на политическата религия, след като хората са щастливи само в сънищата си? Събудят ли се, виждат единствено голия Джендем баир.

Georgi Markov
Георги Марков (1929 - 1978)Снимка: AP

Какво е проспала българската цензура?

"Жените на Варшава" излиза в България през 1968-ма. Тогава Георги Марков е еднакво харесван и от читателите, и от управниците в родината. Повестта пожънва само възторжени отзиви. Но как е възможно това? Спала ли е цензурата? Къде са били функционерите – нима наистина са се отнесли търпимо към тъй откровения тон? Немислимо! Системна критика от такъв род се оценява по онова време като "антидържавно подстрекателство"; ръкописи от този род подлежат на унищожаване, а авторите им се изпращат директно в затвора.

Обяснението е, че в изданието от 1968 липсва една по-късно добавена сцена. Тя е неприкрито насочена срещу "червената буржоазия" и режима. Добавяйки я едва след като емигрира, Марков заостря с нея цялото политическо послание. Пренаписва повестта си, като я нагажда към западния вкус. И добавя към новия текст бележката: "Този вариант се различава от българското издание по това, че за пръв път представя преработената окончателна версия. Лондон, 1971 година."

Впрочем, Западът дълго време не иска нагодената за него повест. На английски език тя и до ден-днешен не е преведена. Публикувани в английски превод са досега само хапливите спомени на емигранта Марков. Заглавието, под което са излезли те, не е на автора, но пък е много точно. То гласи: "Истината, която убива".

АГ, ДПА, НЦЦ, УЩ, Б. Рачева/Редактор: М. Илчева

Прескочи следващия раздел Повече по темата

Повече по темата

Покажи още теми