Истерията около телевизионните дуели

Влиянието на медийните дуели силно се надценява - най-вече от любителите на драматичните обрати, смята френският политолог Венсан Мишло. Твърди се, че тези дебати имат способността да преобръщат тенденцията непосредствено преди изборите. Всъщност до подобни обрати се стига твърде рядко, показва практиката. И още нещо знаем от историята: че кандидатите за вицепрезидент почти не оказват влияние върху крайния резултат на основния кандидат - този за президент.

Има, разбира се, и изключения: единственият кандидат за вицепрезидент на САЩ, който е оказал подобно влияние, е бил Линдън Джонсън през 1960 година. Нито Дан Куейл, нито Джералдин Фераро или Джордж Буш старши (като подгласник на Рейгън) са имали подобно въздействие.

Всъщност е доста трудно да се установи кое точно оказва влияние над нерешилите се избиратели. Така е и на тези избори, когато американският избирател е конфронтиран с ярко контрастни идеологически концепции. Не бива да се забравя и това, че медийните дебати, в познатия им досега вид, постоянно губят от значението си. В крайна сметка си е чиста проба измама за дебат да се представят две отделни пресконференции, леко видоизменени чрез вмъкването в тях на минимален брой дискусионни елементи. Същото се отнася и до онзи тип телевизионни дуели, при които кандидатите получават предварително подбрани въпроси. Да не говорим за това, че много често те са принудени в рамките на минута-две да представят позициите си по такива комплексни теми като израелско-палестинския конфликт или иранската атомна програма.

Ясно е, че подобен формат не дава никаква възможност за нюансироно изказване на мнения. Онова, до което се свежда подобна "експресна" размяна на реплики, е рецитирането на добре заучени позиции, подчинени на една проста цел: да се "уцели" темата и в никакъв случай да не се стига до опасни "подхлъзвания".

А ти виртуален лешояд ли си?

Така или иначе ние, телевизионните зрители, се държим като виртуални лешояди, които само това и чакат - някой от кандидатите да "открие" несъществуваща страна в света, да забрави името на министерството, което смята да закрие, или най-изненадващо да започне да се изтъква като профилиран познавач на Съветския съюз. Всичко това обяснява защо от 1960 година насам, когато беше знаменитата схватка между Кенеди и Никсън, броят на американските зрители, наблюдаващи кандидат-президентските медийни дуели, постоянно намалява.

Но независимо от всичко това със сигурност мнозина ще проследят телевизионния дебат между Обама и Ромни на 3 октомври. А някои от нас, които живеят в Европа, дори ще станат през нощта, за да не го пропуснат.

Защо всъщност?

Защото това са избори, които могат да се окажат силно оспорвани. А тогава крайният резултат може да бъде повлиян дори и от една незначителна забележка или умна контрареплика. И защото онези, които все още не са решили как да гласуват, може би ще поискат да узнаят дали външната политика на Ромни наистина е така опасна, както я представят мнозина. И дали той разполага с необходимата икономическа компетентност, която се очаква от него.

И накрая най-важното: медийните дебати на 3-ти, 16-ти и 22-ри октомври могат да са от значение само, ако дотогава нито един от двамата кандидати не поведе със сериозна преднина в социологическите прогнози. Точно по тази причина никой не се интересуваше особено от предизборните медийни дуели между Рейгън и Мондейл през 1984 година или между Робърт Доул и Бил Клинтън през 1996-та. По онова време печатът вече пишеше прощалните си статии за неуспелите кандидат-президенти. Ако обаче този месец Ромни успее да догони Обама, което би било равносилно на чудо, тогава телевизионните дуели отново ще се окажат важни.

Автор: В. Мишло, Б. Узунова; Редактор: Е. Лилов