Трагиката на 9 юни 1923 година

Деветоюнският преврат в България по презумпция се обвързва с превратите от 19 май 1934 г. и 9 септември 1944 г., реализирани в общи линии от едни и същи лица - Дамян Велчев, Кимон Георгиев и др. - от явни или тайни политически формации.

Според историка проф. Павлов обаче има съществени различия между тези наглед еднотипни събития: докато превратът на 9 юни отразява натрупаните противоречия в обществото и политическия елит в тежките години след Първата световна война, а самата военна акция минава под знака на възстановяването на демократичния ред и партийно-политическата система, то 19-майският е антипартиен и води до отмяната на Търновската конституция и елитарно-етатисткия тип управления. Що се отнася до „антифашиската“ революция или „народното въстание” от 9 септември, това отново е военен преврат, при който т.нар. партизани или „шумкари” са по-скоро удобна декорация. Както е печално известно, той поставя началото на комунистическия тоталитарен режим в България, от чиито последици България не може да се излекува пълноценно вече четвърт век, посочва известният български историк.

Възстановима ли е демокрацията с насилие?

Превратът на 9 юни 1923 г. не води до установяването монархо-фашистки режим (младият цар Борис III се колебае относно оценката и приемането на случилото се), нито пък е средство за налагането на управление от типа „военна хунта”. Според проф. Павлов той е опит за възстановяване, уви по насилствен начин, на традиционната демократична система в страната. Отделен въпрос е какво в крайна сметка причинява на страната това събитие.

Организаторите на преврата на 9 юни и дошлото след това на власт правителство на проф. Александър Цанков не могат да бъдат интерпретирани с помощта на понятието „фашизъм”, смята проф. Пламен Павлов. „Придържаме ли се към историческата истина и обективния прочит на събитията, то факт е, че авторитарните нагласи за регулация на стопанството и обществените отношения, за прилагане на „социално инженерство” са характерни, и то дори в по-голяма степен, за правителството на земеделския водач Александър Стамболийски. Създадената от БЗНС въоръжена паравоенна „Оранжева гвардия”, пълзящата „оранжева диктатура”, бруталното насилие над опозицията също могат да бъдат обявени за „фашизъм” и тогавашните български комунисти са го правели! Не бива да се подминават също и утопичните, но по същество реакционни идеи за противоборството на селото и града, както и смазването на стачки и социални вълнения и отношението към съмишленици в самия БЗНС, несъгласни със Стамболийски, Райко Даскалов и други водещи фигури на партията и налагания от нея политически режим.

Стамболийски – средоточие от противоречивости

БЗНС идва на власт на вълната на яростния популизъм, на съзнателно манипулираните обществени емоции за отмъщение към „старата политическа класа” от демократични партии, върху които удобно е хвърлена цялата вина за катастрофалния изход на войните за национално обединение през 1912 – 1918 г., най-вече на Първата световна война, категоричен е ученият, който в никакъв случай не омаловажава фигурата на Александър Стамболийски: „Той несъмнено е доказан и авторитетен политик, човек с огромна популярност, енергия и политическа воля – качества, които трябва да му бъдат признати, и които го поставят в редиците на наистина бележитите българи".

Но проф. Павлов припомня и фактите: „БЗНС не печели мнозинство при изборите през 1919 и 1920 г. – първият път Стамболийски оглавява коалиция, а на 21 май 1920 г. постига мнозинство като най-безцеремонно касира депутати на комунисти и демократи. Още по-безцеремонни са действията на БЗНС на изборите на 22 април 1923 г., когато на базата на „удобен” избирателен кодекс със силен мажоритарен елемент режимът печели над 85 процента от депутатските мандати при участие от 52,7 процента, при това отново с много манипулации и фалшификации“.

Говорим ли за юнските и последвалите ги септемврийски събития през 1923 г. в България, обявени от комунистическата теоретична мисъл по-късно за „народни” и дори „антифашистки” въстания, не би трябвало да пропускаме грубата намеса на Коминтерна, казва още проф. Павлов. „Изострените противоречия в страната в периода между двете световни войни, „левият” и „десен” терор, които някои колеги историци определят и като „пълзяща гражданска война”, в крайна сметка не са автентично българско явление. Обективният анализ показва, че в този процес определено доминира намесата на Коминтерна.“