Списъкът на Рашидов

Той изпрати покойната Гена Димитрова да пее в Москва. Забърка се в скандала „Мишел Бонев“. Съобщи, че е кибритлия човек и „не му пука на шапката“. Извести журналисти на пресконференция, че се е „поососал“ и започна да строи нещо, наречено „български Лувър“ - без да има яснота относно наложителността на тази инвестиция на фона на редица съкращения в бюджета за култура по регионите. Тези плюс още куп други гафове, гарнирани с абсолютно нехайство за поверената му област, изградиха образа на Вежди Рашидов като министър на културата в първия кабинет на Бойко Борисов.

Впоследствие, като опозиционен депутат от ГЕРБ, скулпторът, получил в миналото приза „мултак на годината“, заплаши, че ще посегне на живота си, ако не възстанови парите си, вложени във фалиралата КТБ. С друго като народен представител така и не се занима, нито пък демонстрира усилие да работи по ресора си в ролята на опонент на властта.

Напоследък суицидните мисли на Вежди Рашидов видимо са отшумели, вероятно защото си получи обратно ведомството, което с охота наричаше „къщичката ми“. Скулпторът отново е министър, а първата му работа като такъв бе да уволни борда на директорите на НДК и да назначи там свои кадри.

Халтурата

Възкачването му на висшата държавна длъжност предизвика първия протест срещу новия кабинет. Реакцията на Рашидов по този повод отново бе на границата между комедията и драмата. Той побърза да обяви, че 12 интелектуалци не са протест, а и така или иначе въпросните хора никой не ги познава, затова мнението им едва ли е от особено значение. От изказването му се разбра, че носители на културата са според него двайсетина човека, а останалите, посветили се на тази безперспективна кауза, са очевидно маргинали. Подобно отношение е много опасно, тъй като превръщането на културата в сборник с имена, направили успешен бизнес, представлява опасно преминаване в полето на халтурата.

Реакцията след изказването на Рашидов не закъсня. И ако някой си е помислил, че хората, посочени поименно като носители на културата в България, са се обявили в подкрепа на протестиралите „безизвестни интелектуалци“, силно се е подвел. Групата културтрегери, наречени от министъра „авторитети“, се противопоставиха на своите „колеги“, поискали оставката му, и се впуснаха в яростна защита на правото му да управлява.

Контраинтелектуалците

Сред поддръжниците на Рашидов, подписали откритото писмо в негова защита, са Павел Васев, Пламен Карталов, Любен Генов, Калин Сърменов, Димитър Митовски, Мирослав Пашов, Андрей Слабаков, Христо Мутафчиев, Иван Павлов, Ценко Минкин. Все имена от списъка на министъра.

Реакцията им, дошла като по команда, е всъщност доста показателна за това как ще изглежда новото управление на България. Като предишното. То пък изглеждаше като по-предишното. И основният белег, по който можем да разшифроваме тази засега плаха заявка, са контрапроявите.

Освен с едногодишните протести срещу кабинета, управлението на БСП и ДПС бе белязано и от един нов термин в българската „гражданска култура“ - контрапротести. По същността си тези прояви представляват сбирки на поддръжници на властта, които имат за задача да легитимират действията ѝ, когато друга група хора протестира срещу нея. Вероятно за никого не е изненада, че този прийом на „обществена активност“ се използва често и в Русия.

Той бе масово прилаган почти цяла година от кабинета „Орешарски“. Малко хора обаче помнят, че контрапротестът не е ноу-хау на БСП и ДПС. За първи път той бе използван по време на мандата на ГЕРБ, когато Цецка Цачева и група граждани, оглавявани от кмета на Банско, протестираха срещу протест в София, на който природозащитници искаха да попречат на изсичането на Пирин. Моделът бе усвоен впоследствие от предишното правителство. И очевидно е работещ, след като при първата заплаха за новия кабинет на Борисов той бе приложен отново.

Чалгата

Историята с протеста в защита на Рашидов е показателна за стила на настоящото управление. И крие далеч по-сериозни опасности от контрапротестите по време на мандата на Орешарски. Тогава за „каузата“ на властта бяха привличани партийни ядра, които с якобински плам поддържаха избраниците си. Сега към контракултурата са зачислени успешните интелектуални „величия“ на държавата.

В своеобразния контрапротест този път се включиха хора, чиято мисия е ако не да възпитават, то поне да задават посока на мисълта, да бъдат двигатели на недоволство и промяна. Но очевидно поблазнени от министерското признание, гореизброените предпочетоха „трапезната култура“ (по Коприна Червенкова). А на маса, знаем, рядко се говори за изисквания, още по-малко пък за реформи. На софрата културата се нарича чалга.