Нe стоя настрана, щом избиват руснаци!

Репортаж на Марайке Аден.

Влакът заминава от Курската гара в Москва. Повечето пътници се отправят на юг, за да прекарат летния си отдих на Черно море. Петимата младежи в края на коловоза обаче пътуват за Източна Украйна. Те отиват да воюват. До ранни зори са пили водка. Никой не иска да демонстрира напрежение или страх. Най-трезвият от петимата държи билетите и паспортите на останалите. "Отдавна си мечтая за това. Месеци наред чакаме този момент. Не мога за говоря от името на всички, но за себе си съм сигурен: Няма да умра преди да навърша 35 години, затова и никак не ме е страх", казва 30-годишният Дмитрий.

Защита на "руския свят"

Петимата мъже имат достатъчно време да изтрезнеят. Пътуването до Ростов трае 24 часа. А оттам до украинската граница има само около десетина километра. Петимата са на възраст между 24 и 30 години. Нито един от тях не е хващал оръжие в ръце през живота си. Дмитрий е завършил история, Александър е докторант в Московски елитен униварситет. Валентин, Григорий и Вячеслав няма руски паспорти и живеят в малко градче в Латвия, но пък се смятат за руснаци, казва Валентин. Затова искат да воюват в Донбас. "Това е част от големия руски свят. А там сега умират руснаци, или по-точно казано - избиват ги. Не мога да стоя настрана, макар да идвам от друга страна", казва той.

В купето бързо става задушно. Мирише на пот и почистващи препарати. Петимата си говорят за жени и за политика. И петимата са националболшевики - поддръжници на една идеология, която обединява национализма и комунизма. Те са противници на Путин и неговата система, но още по-силно мразят САЩ. Русия не бива да допуска разширяването на американското влияние в Украйна, твърди Дмитрий. "Ние трябва да държим враговете на Русия колкото се може по-далеч от руските граници, защото те представляват опосност за нас, руснаците", казва той.

Битка докрай

След 24 часа влакът спира на гара Лихая. Оттук нататък петимата трябва да продължат с автобус. Още на гарата обаче ги спира руски полицай. Достатъчен е един поглед върху големите раници и шефът на полицейското управление, който се представя с името Борис Борисович, вече е наясно закъде са се запътили петимата младежи. Накрая само прави копия от паспортите им и ги оставя да продължат пътя си. Александър въздъхва облекчено. "Вече си мислех, че ще ни спрат. Но когато Борис Борисович започна да разказва вицове и полицаите се отпуснаха, си казах, че всичко върви добре. Така и стана", казва той.

Часове наред петимата млади руснаци чакат другарите си, които вече са "оттатък", да дойдат да ги вземат с микробус. Докато чакат, си разказват с какви измислени истории са оправдали пред семействата си внезапното си заминаване. Дмитрий например казал на родителите си, че ще работи като санитар в детски летен лагер и понеже лагерът се намирал насред гората мобилните телефони нямали обхват. Казал им също, че ще се върне чак в края на лятото. Няколко дни по-късно Дмитрий ми съобщава по телефона, че и петимата все още са живи. Те знаят, че украинската армия се намира в офанзива, но искат да продължат да се бият, ако е необходимо, докрай.